Застанал между морето и сградите
той радостно рисуваше портрет на морето.
Но точно както децата си въобразяват, че молитвата
е просто тишина, той очакваше модела
да се втурне нагоре по пясъка, и грабнал четка,
да напласти собствения си образ върху платното.

Така че боя изобщо не се появи на платното
докато хората, които живееха в сградите
не го насърчиха: „Опитай да използваш четката
като средство да постигнеш нещо. Избери, като за портрет,
нещо не толкова гневно и огромно, а по-скоро модел
който се влияе от настроенията на художника, а може и от молитва.“

Как можеше да им обясни молитвата си
природата, не изкуството да узурпира платното?
Избра жена си за нов модел,
и я направи необятна като порутени сгради,
сякаш, забравяйки себе си, портретът
беше изразил себе си без четка.

Леко окуражен, той потопи четка
в морето, като шепнеше искрена молитва:
„Душо моя, когато нарисувам този пореден портрет
нека ти да унищожиш платното“
Новината плъзна сякаш пожар бушуваше в сградите:
Той пак бе избрал морето за модел.

Представете си художник разпнат от модела си!
Твърде изтощен беше, за да вдигне дори четка,
и някои художици проточили врат от сградите
се подсмихнаxa злорадо; „Нямаме си молитва
вече, та да се изразим върху платното,
и да убедим морето да ни е модел!“

Други настояваха, че това е автопортрет.
Накрая всички признаци за наличието на модел
започнаха да избледняват, и оставиха платното
абсолютно бяло. Той остави четката.
Изведнъж вой, който беше и молитва,
се надигна от претъпканите сгради.

Те го изхвърлиха, портрета, от най-високата сграда
и морето погълна платното и четката
сякаш моделът му бе решил да си остане молитва.

върни се | съдържание | продължи